Увертюра „Сватбата на Фигаро“

Френският драматург Пиер дьо Бомарше създава трилогия, чийто главен герой е Фигаро. Първата част – „Севилският бръснар“ привлича вниманието на оперния композитор Джовани Паизиело, но версията на Джоакино Росини от 1816 г. се играе и до днес. Преди Бомарше да завърши втората пиеса от трилогията – „Сватбата на Фигаро“ през 1784 г., тя вече е обект на интересите на Волфганг Амадеус Моцарт, който се заема да я превърне в опера-буфа. Заради сюжета, осмиващ аристокрацията и предвещаващ френската революция, пиесите на Бомарше са забранени във Франция. След премиерата на „Сватбата на Фигаро“ авторът дори бил хвърлен в затвора, но възмущението на парижани бързо го извежда на свобода. 

Интересът към пиесите се разпространява из Европа и само за пет месеца Моцарт, заедно с либретиста Лоренцо да Понте поставят операта „Сватбата на Фигаро“ на 1 май 1786 г. в Бургтеатър във Виена. Премиерата преминава вяло, въпреки че Моцарт свири на клавесина в първите два от общо девет спектакъла. Операта получава признание в Прага едва през декември същата година. Първоначално Моцарт планира увертюрата в традиционно италианска форма, т. е. като бавна част, рамкирана от две бързи. Но в последствие се отказва от бавната част, дори от бавно встъпление и представя на слушателя оживена пиеса – стремително носещ се малък шедьовър, хармоничен, колкото и самата опера, и необичайно жив. Увертюрата не ползва теми от самата опера, но майсторски въвежда в атмосферата на интриги, лирика и непредсказуеми ходове. Това е първата оперна увертюра, представляваща самостоятелно, единно и цялостно симфонично произведение. Музиката към операта е сред най-високите постижения на Моцартовия гений. Чайковски толкова високо я ценял, че сам написал първото либрето на руски език, пригодено за изпълнение.